Да живее какистокрацията!

Биляна Гяурова-Вегертседер

Статията е публикувана в Дневник

Какистокрацията означава управление на най-лошите, най-малко квалифицираните и най-глупавите. Думата е гръцка и произлиза от „какистос“, което означава най-лош и „кратос“, което се превежда като власт, управление. За първи път думата е използвана в Англия, в началото на 17 век по време на църковна служба. Малко по-късно, през 1829 г. тя отново влиза в употреба в произведение на английския писател Томас Лав Пийкок, където се използва като омоним на аристокрация.

Това не е от най-използваните думи и човек може да си помисли, че дори не съществува. В последните няколко години обаче, тя отново се връща в употреба и може би това не е случайно.

Пренесена на българска територия тя трябва да се обвърже с въпроса – ние в какистокрация ли сме или сме на път да се превърнем в такова управление?

Нека се спрем на някои от основните елементи на демокрацията. На първо място, това са изборите – единственото конституционно-гарантирано право, което дава реална възможност на всеки с право на глас,  да го упражни и по този начин да допринесе за промяна или за затвърждаване на вече установено статукво. На следващо място имаме разделение на властите, реално, отново гарантирано в Конституцията и с механизми, които да работят за взаимното им възпиране /т.нар. checks and balances/. Следва съдебната власт, която по дефиниция е независима и върховният арбитър при спорове, които възникват между граждани, фирми, държавни органи. В България съдебната власт е специфична, защото в нея са включени не само съдиите, но и прокурорите и следователите. Друг много важен елемент е и мандатността, която осигурява, или би трябвало, приемственост и едно здравословно обновяване на лидерския корпус в държавата, за да не се стига до овладяване на институции, приватизиране на цели сектори и обслужване на частни /лични или партийни/ интереси.

Сега нека си представим една държава, която се управлява не по демократичен начин, а като какистокрация. Всички изброени по-горе принципи престават да съществуват и действат или са налични само на хартия без реално приложение.

Имаме избори, но нивото на участващите в тях е сведено до абсолютен минимум и по никакъв начин не може да промени какво и да било статукво. Получава се точно обратното – ниската избирателна активност води до надделяване на купени гласове, които гласуват като подчинени, а не като конституционно овластени граждани; изборните злоупотреби са толкова сериозни, че водят до искания за касирането на проведения избор. Дали изборният процес се управлява от най-лошите, най-малко квалифицираните и най-глупавите? Тук отговорът е по-скоро не, но се налага усещането, че изборният процес целенасочено се управлява не по най-независимия и компетентен начин.

По Конституция разделението на властите е уредено и в текстовете са разписани изпълнителна, съдебна и законодателна власт с определени правомощия и граници на упражняването им. И пак отново усещането е, че правомощията се размиват, преплитат и взаимното възпиране на властите отсъства. В страната няма редовна изпълнителна власт /редовно правителство/ от години; преминава се от едно служебно към друго; имената на министрите се сменят толкова бързо, че дори не успяваме да ги запомним. Както не може да запомним и кой влиза в парламента и защо всъщност. Помним единствено девалвацията на законодателния процес и производството на законови нормативни актове, които в голяма степен могат да бъдат определени като брак. Тук следва да се отбележи, че по отношение на изпълнителната и законодателна власти, процесите на какистокрация започнаха по-отдавна, а в последните години само се задълбочиха. В българския политически жаргон се наложи думата „калинка“ като нарицателно за лице, което няма нужните качества да заема определена висша длъжност в държавата, но въпреки това бива назначавано или „избирано“ на/за нея по някакви неясни критерии. Хора заемащи високи позиции бяха намирани по пътищата на родината и се озоваваха облечени във власт и правомощия, за които не са готови или не знаят как да боравят с тях. Презрението към експертността и натрупани знания и умения доведе дотам, че те стават обект на подигравка и престават да имат значение, когато човек е във властта.  Харвард стана мръсна дума, да си експерт в дадена област започна да звучи като подигравка, а „вие сте прости и аз съм прост и за това се разбираме“ се превърна в слоган на един дълъг управленски период.

Как стоят нещата в съдебната власт? Там се предполага, че попадат хора, които са с нужната подготовка и качества да бъдат независими арбитри и да разследват и повдигат обвинения по достатъчно автономен и обективен начин, както и да прилагат закона еднакво към всички. Съдебната власт обаче, не може да остане изолирана от случващото се в държавата и в последно време като че ли се остава с усещането е, че и тя е станала доста гъвкава и адаптивна. С други думи, какистократичното управление, което може да бъде обуздано през безпристрастния съд и отчетната прокуратура, се оказва допълнително овластено от тях. Не случайно, независимо от държавата, първият стремеж на влезлите във властта е да си осигурят съдийски и прокурорски гръб, защото съзнават, че това е начина да останат максимално дълго на власт. В България нещата са допълнително усложнени от начина, по който се избират хората, които администрират съдебната система и вземат всички важни решения свързани с понижаване, назначаване, заплати, дисциплинарни производства и обучение на съдии, прокурори и следователи. Засиленото участие на законодателната власт и то в една парламентарна република изначално предполага политическа оцветеност на Висшия съдебен съвет, колкото и членовете му да се кълнат в обратното. И когато имаме ситуация на какистокрация, няма как тя да не се пренесе и в съдебната власт. Е, там не са най-лошите и най-глупавите, но по действията им може да се каже, че са по-скоро най-безскрупулните и най-умело боравещите с процедурите и законите. В негативна посока.

Невъзможността на 51-я парламент да избере свой председател, вече близо две седмици, е поредният щрих към какистократичния модел на управление в страната ни. Политическата лоялност надделява над положената клетва и „във всичките си действия да се ръководя от интересите на народа“ остава само едно гръмко и добро пожелание. Дали народът има някаква вина в тази ситуация? По-скоро да, защото – ние си ги избрахме. Не трябва да забравяме обаче, че целият политически процес постепенно ни отдалечава от демокрацията, защото какистокрацията е характерен предвестник за настъпване на тоталитарен или авторитарен режим и то в тяхната най-уродлива форма.