Много наши хора
д-р Теодор Славев, програмен директор в Български институт за правни инициативи
51-ото Народно събрание върви към своя безславен финал, но за живота си от година и половина сътвори значителни бели в изпълнението на правомощията си да конституира други органи – т.нар. „регулатори“. Назначенията на ръководства и членове на независими регулаторни, контролни и надзорни органи е сред най-мощните инструменти на парламентарната власт. Именно чрез тях Народното събрание делегира власт на органи, които следва да са политически неутрални и с ясен мандат, защото сред правомощията им, наред с функции по регулиране и санкциониране на граждани и фирми, е включен контрол и на други държавни органи, включително правителството. Обществените очаквания са, че на тези позиции ще бъдат избирани доказани професионалисти с безупречен морал и способност да устояват на натиск. Реалността е точно обратната – избират се много наши хора, партийно лоялни, със съмнителни професионални качества и които често се превръщат в бухалка за неудобните. Какво точно вършат тези органи често остава скрито за обществото, самите те работят в условия на непрозрачност. Когато станат известни обикновено е заради скандал. Но концентрацията на репресивна сила, която имат, ги превръща в перфектния подстъп за завладяване на държавата – състояние, при което институциите не работят в обществен интерес, а са подчинени на олигархични нагони. Анализът на процедурите, проведени от 51-отоНародно събрание, показва ясно, че вместо корекция на натрупаните системни дефицити, парламентът продължава утвърдената практика на партийно кадруване, прикрито зад формално спазване на процедурни правила.
От институционална криза към кадрови натиск
През последните години България се намира в ситуация на задълбочаваща се институционална ерозия. Масовото функциониране на органи с изтекли или предсрочно прекратени мандати вече не е изключение, а трайно състояние. Ако през април 2021 г. вакантните позиции са 29, то към началото на 2025 г. те нарастват до 86 в 17 органа, като броят им продължава да се увеличава. Законодателните промени от 2025 г., с които и ръководствата на ключови служби за сигурност преминават към избор от Народното събрание, допълнително концентрират кадрова власт в парламента.
В този контекст 51-ото Народно събрание е изправено пред задачата да попълни общо 115 позиции. Вместо това да се превърне в повод за въвеждане на по-строги критерии, прозрачни правила и реална конкуренция, парламентът започна турбо назначения с рязка промяна в темпото, но не и в качеството на назначенията. След години на институционално бездействие парламентът преминава към „ударно“ попълване на регулаторите, без да обърне внимание нито на причините, довели до кризата, нито на решенията на Конституционния съд, които обявиха редица процедури, като например отстраняването на Цветан Цветков като председател на Сметната палата за противоконституционни.
На хартия – има някаква конкуренция, на практика всички знаят кой ще бъде избран
Един от най-показателните индикатори за качеството на процедурите е степента на действителна конкуренция. Данните за 2025 г. са еднозначни. За 67 вакантни места са регистрирани 99 кандидатури, което формално дава коефициент на конкурентност 1,48. Тоест, за дадена позиция дори не достигаме състезание от двама души за едно място. В редица сектори на икономиката – като хотелиерство и ресторантьорство коефициентът на конкурентност е значително по-голям, но въпреки това има дефицит на кадри. За позициите в регулаторите обаче, винаги ще се намерят много наши хора и няма опасност да започнем да внасяме отвън.
Въпреки ниската средна стойност на конкуренция в парламентарните назначения, тя също е изкривена и картината е още по-зле. За над 62 процента от позициите има само един кандидат. В едва 5 процента от случаите кандидатите са повече от двама, като най-високата конкуренция се наблюдава при избора на омбудсман.
Това означава, че в по-голямата част от процедурите изборът не е между алтернативи, а представлява формално утвърждаване на предварително излъчена фигура. При колективните органи проблемът се задълбочава от практиката един и същ кандидат да бъде номиниран за повече от една позиция, което допълнително изкривява представата за състезателност.
Само наши хора
Анализът на предложените кандидатури показва ясно доминиране на парламентарните групи от управляващото мнозинство. Избраните кандидати са изцяло предложени от партиите, формиращи управлението, докато номинациите на опозицията нямат никакъв шанс. . Това представлява отчетливо отклонение от практиките преди 2020 г., когато в квотното разпределение на позиции се включват всички парламентарно представени сили.
Протестите от декември 2025 г. в голяма степен се дължаха и на арогантността на мнозинството, арогантност, която беше демонстрирана и при попълването на регулаторите. Поведението им показва, че политическата класа в страната е загубила и минимален усет за това как се изгражда държавността. Конституирането на органите от Народното събрание с участието на опозицията не само, когато се изисква квалифицирано мнозинство, би било израз на волята на народните представители, че значимостта на институции, които отговарят за регулирането в сектори като здравеопазване, финанси, пазарна конкуренция, сигурност, е отвъд партийния интерес.
Най-скандалният случай е кадруването в Комисията за защита на конкуренцията – орган, с разширени правомощия покрай приемането на еврото, но и орган, в който се решават обжалванията по обществените поръчки. По-голямата част от него е съставена от хора с дълбоки партийни корени – Росен Карадимов и Жельо Бойчев са дългогодишни функционери на БСП, а Радомир Чолаков беше юридическото парламентарно острие на ГЕБР покрай последните промени в Конституцията. Фискалният съвет беше оглавен от бившия министър на ГЕРБ Симеон Дянков. В КЕВР място намери друг виден кадър на БСП – Таско Ерменков. Администратори, които се развиваха при ГЕРБ и бяха избирани от тях в предишни легислатури също намериха място в органите. А зад избора им стоеше постоянната подкрепа на ДПС-Ново начало.
Публичност без реално влияние
Гражданското участие остава маргинално. Извън единични случаи, като процедурата за омбудсман, предложенията от граждански организации нямат реален шанс за успех. Дори когато зад кандидата стоят десетки организации, крайният избор следва политическата логика на мнозинството, а не обществената подкрепа или професионалния профил. Дори в най-гражданската процедура, тази за омбудсман, единствената партийна кандидатура – на Велислава Делчева, предложена от ГЕРБ, спечели, докато останалите „граждански“ не получиха подкрепа. Стигна се дотам, че председателката на Комисията за прякото участие на гражданите, жалбите и взаимодействието с гражданското общество откровено се подиграваше на организации, номинирали Мая Манолова за омбудсман, сред които и такива на инвалиди.
Новият спасител по старите порядки
Румен Радев най-накрая излезе от удобната си позиция на мъдреца от пещерата и ще участва на предсрочните парламентарни избори през пролетта на 2026 г. В обръщението към нацията, с което съобщи, че подава оставка, той многократно реферира към борбата с корупцията и олигархията. Но Румен Радев, упражнявайки правомощията на президента да попълва състава на определени органи с президентска квота, по нищо не е показал, че има намерение да прави прозрачна и конкурентна процедура. Последното му назначение– на бившия му шеф на кабинета и близък идеолог, Иво Христов, в Комисията за защита от дискриминация е показателно, че той също предпочита лоялисти, които да трудоустроява вместо да търси професионалисти.
Необходимо е самоограничаване на властта
Историята ни е доказала, че всяка власт е склонна към концентрация, а вълните на съпротива на гражданите са родили демократична система, която разчита на взаимното възпиране и контрол между институциите. В България проблемът не е в липсата на правила, а в тяхното целенасочено, съдържателно изпразване. Процедурите се спазват формално, но без гаранции за избор на най-подготвените кандидати. Партийното влияние не е ограничено, а институционализирано чрез мнозинствата в парламентарните комисии и пленарната зала.
Така назначенията се възприемат не като публична отговорност, а като право на управляващото мнозинство да разпределя контрол върху органи, които по закон следва да бъдат независими. Това подкопава доверието в регулаторите, обезсмисля концепцията за отчетност и задълбочава кризата на легитимност на институциите.
Енергията на протестите в страната и натискът на гражданското общество са начинът, по който да се накара властта да се самоограничи – като започне най-накрая да избира почтени професионалисти в органите и така да се пресече възможността на олигархията да овладява държавата.
