ПРОФЕСОР ПЕНЧО ПЕНЕВ: Благодаря.
Уважаемо Председателство,
Уважаеми колеги,
Темата е много добре подбрана – какво се случи, какво не се случи и какво още трябва да се случи?
Аз ще започна с отговора на тези три въпроса с опровергаването на три неверни, според мен дори лъжливи тези относно съдебната реформа. Те масово се тиражират от политици, от медиатори, представители на пресата. Ще се спра на всяка една от тях.
Първата теза - съдебната реформа се провали. Това не е вярно. Вярно е, че има още много да се работи, но началото й не е провал, тъкмо обратното. Случиха се неща, за които говорим и искаме от 10 години. Десет години, при това тези, които настояваме и се борим за тях, повечето виждам тук, около тази маса. Кои са те – изброявам, не навлизам в никакви подробности, защото нямаме време.
Разделянето на две колегии. Малко ли е?
Определяне правомощията на колегиите и на пленума.
Въвеждането на пряк избор – знаете досега как се правеше.
Отпадане на тайното гласуване. Едновременно с това задължение – то води едното към другото – за мотивиране на кадровите актове. Завесата беше дръпната докрай.
Нови правомощия на Инспектората с цел дисциплиниране, а и това е първата система (съдебната), за която на практика се приеха реални правила за антикорупция – това, за което сега се говори непрекъснато. Предвиди се възможност Висшият адвокатски съвет да сезира Конституционния съд
Останаха неприети от първоначално лансираните предложения няколко: намаляване мандата на членовете на ВСС от 5 на 3 и за тримата върховни ръководители на системата от 7 на 5 години. Не се прие.
Отхвърли се разпределението на членовете от парламентарната квота в колегиите от 4 на 7, стана 5 на 6. И този неуспех всъщност беше преекспониран според мен. Не, че не е важно. Не, че аз съм за това разпределение, което се прие. Напротив, другото отговаряше на препоръките на Венецианската комисия, препоръките на Консултативния съвет европейските съдии и ред други организации. По-добрият вариант беше този. Но защо се случи така?
Цената е следната. Две парламентарни групи – това вече е история и мога да го кажа спокойно, тази на ДПС и на АБВ, се обявиха, че ако не бъде променено това съотношение в квотите в колегиите, няма да подкрепят останалите предложения. Твърда позиция. Като прибавим и индиферентната позиция на БСП, която прецени, че тази реформа не е истинската и няма да я подкрепи изначално, простата сметка показваше, че няма как да се формира мнозинство и трябваше да се направи едно от двете неща – да се приемат промените с този компромис или всичко да отиде по дяволите.
Според мен се взе вярното решение. Да, не най-доброто, но съпоставимо, това беше решението. И преекспонирането, видите ли, защото затова не е успяла реформата, аз не го споделям, категорично не го споделям. Усилията трябваше да бъдат насочени другаде.
Става дума за един човек. В края на краищата да, не е най-доброто съотношение, но принципът на избор – ето там е заровен проблемът. Принципът на избор – Народното събрание предлага, номинира и избира – е порочен. Тази парадигма, това правило винаги ще води не само до съмнение, а и до реални политически зависимости. Номинирането трябва да се отдели от избирането. Конституцията казва само – избира. Народното събрание можеше да се самоограничи и да приеме външни номинации. Тоест други номинират, то избира. Подобно е, има европейски страни, няма време да се впускам в сравнително изследване.
Но дотук стигна реформаторският дух. Нищо лошо не казвам и никакви алюзии не правя. Там трябваше да се натисне, там трябваше да се разруши тази схема, да номинира неправителственият сектор, да номинират някои държавни институции, академични среди и пр., парламентът да избира. Той трябваше да се самоограничи – нещо, което не стана. И изобщо този въпрос не се повдига, а той беше по-важният. Аз ще се спра на това след малко, но Вие ще видите – и ЗСВ, промените, дума няма за разбиване на този модел. След малко ще се спра и на това.
Една друга група искани промени не беше приета, но те не могат да бъдат под рубриката „провал”, защото те бяха за промени, които не можеше да приеме Обикновено Народно събрание. Става дума за предложението прокуратурата да бъде подотчетна на Народното събрание – казвам го малко грубо – и възможност дори при груби недостатъци в работата да иска отстраняване на главния прокурор. Предложения за прокурор по корупцията, който да бъде някакси извън системата, защото няма да е подчинен на главния прокурор. Това са предложения, които съгласно решение №3/2003 г. отиват в рубриката „промени в ситуирането на органите на разделените власти”. Защото, от една страна, нарушава се конституционната структура на прокуратурата, от друга, тя на практика се преподчинява на Народното събрание. И те просто нямаше как да бъдат приети от Обикновено Народно събрание, затова не могат да отидат в рубриката „провал”.
Така че ако теглим чертата, ще видим следното. Ще видим, че 80 на сто от възможните промени бяха осъществени. И аз мисля, че това не е малко, никак не е малко. Затова и не съм съгласен с битуващото и така хвърляно някакси много лековато определение – ами, съдебната реформа се провали. Не е вярно! Началото на съдебната реформа не се е провалило.
Втора лъжлива, погрешна теза – промените се правели, защото някой искал да яхне съдебната власт. Ами аз съм за тези промени от много години, няма да казвам откога, с какво и как, включително и повечето тук, които виждам, и никога не ми е минавало през ума да яхам съдебната власт. Не, че мога де, това е политическо действие.
Тази теза е много лесно опровержима с Преходните и заключителните разпоредби от Конституцията. Те всъщност затова и са приети, за да се отстрани това подозрение. Запази се Висшият съдебен съвет, който да изкара мандата си, да се раздели на две колегии на доброволен принцип и т. н.
Така че тази теза вече не работи, но още я чувам.
Третата несъстоятелна теза – промените не засягат реалното българско правосъдие, не засягат бързината, не засягат качеството, не засягат справедливостта.
Аз се питам – как да разсъждава човек? Тогава, когато ти правиш съществени промени в органа, който избира, който кадрово се грижи за системата, това нямало отражение. Ами, че нали кадровият орган ще поощрява добрите и ще отстранява лошите. Тези действия не са ли свързани с качеството, не са ли свързани с бързината, не са ли свързани със справедливостта? Тезата е абсолютно несъстоятелна.
И аз бих казал – това между другото, аз открито ще го кажа, защото никаква тайна няма, това е тезата, която БСП в момента поддържа и аз недоумявам за тази теза. Когато се прави промяна за една структура, включително и в политическа партия, първо се правят промени в ръководството, а не в първичните партийни организации. Промените се извършиха за най-добро кадрово обезпечаване на системата. Защото аз няма да се връщам, писал съм го на много места – какво беше кадровото състояние на системата в 1990 г., как 12 години не се приемаха закони за конкурси и т. н., и т. н. Там беше мястото и промените в Конституцията дойдоха тъкмо за да обслужат тази необходимост.
Така че това е третата теза, с която аз не съм съгласен. Тя също е несъстоятелна.
Какво не бе направено в ЗСВ? Ще маркирам, без да навлизам в подробности, за да остане малко време за де леге ференда предложения.
Първо, за мен беше важно, че се създадоха по-добре структурирани атестационни и конкурсни органи. Това са комисиите за конкурси и атестиране, участие на магистрати. Знаете, няма да влизам в подробности.
Отделно от това, най-после се подобриха и критерии и показатели за оценка. Премахна се това прочуто събеседване, което не беше нищо друго освен един проводник на влияния и на несправедливи кадрови решения. Пише чудесно делата, чудесно се справя, или ако не чудесно, много добре и изведнъж пропада на събеседването! Както и да е. Премахна се това, и слава Богу!
Уточниха се регламенти около командироването.
Одобриха се мерки за подобряване независимостта на прокуратурата. Да видим как ще работят. Става въпрос за известно еманципиране и малко свобода за прокурорската независимост. Става дума за отношенията на субординация и възможностите да бъдат отменяни решения на по-нисшестоящите прокурори.
И други неща, които бяха добре направени. Предвиди се регламент за Инспектората, новите му функции. Правила за пряк избор на съдии, прокурори и следователи от съдебната квота. Но има и няколко неща, с които аз не съм съгласен, които не бяха добре регламентирани. Както казах, не бе възприет друг подход за номиниране на кандидатите за ВСС от извънсъдебната квота.
Сега неправителственият сектор чака пред вратата. Той може да подава, да предлага въпроси, но той не може да присъства, не може да задава въпроси, не може да прави предложения. Не само неправителственият сектор в класическия смисъл на думата, но и други организации – академични среди, професионални организации, СЮБ например, БАН например, Софийския университет например. Или някой ще ме убеди, че предложенията на депутатите ще бъдат по-качествени, отколкото предложенията на Юридическия факултет, или на Съюза на юристите. Е, не е така. Ами, добре, запазете компромисно системата. Може да предлага народният представител, но може и да предлага неправителственият сектор. И ги сблъскайте в Правната комисия и след това на публична изява на концепциите. Да видим кой какъв кандидат е предложил. И тогава съмненията за политически влияния няма да ги има. Няма да ги има, защото няма да има условия за тях. А сега – той предлага, той избира. Ами, разбира се, има съмнения за квотни договорки, съобразно представителството, а да не се връщам в историята. Първоначално висшите съдебни съвети бяха креатура на мнозинството, а след това партийните групи си ги разпределяха на квотен принцип. Това е известно на всички. И това не се промени сега. Ето затова аз съм изключително разочарован. Защото начинът, по който се формира тази квота, решава много други неща, да не навлизам в подробности.
Какво друго не беше добре според мен уредено в закона?
Правилата относно Инспектората, относно понятията, свързани с проверките, които Инспекторатът ще прави. Отваря се врата за – хайде, без да навлизам в подробности – лов на вещици. Например да вземем проверка за независимост. Изисква се да се провери има ли нагласа магистратът да взема подкупи, да се поддава на натиск. Целта на проверката на Инспектората е за резултатно действие, а не за намерение. Търси ли се намерение, отиваме към лов на вещици. Така не става.
Има няколко недобре формулирани понятия, но както и да е, няма време.
Следващ въпрос, много важен – съдебната карта. Съдебната карта няма да се оправи с чл. 30 от ЗСВ, колеги. Чл. 30 палиативно решава въпросите. Съдебната карта е национален въпрос и този национален въпрос трябва да бъде решен с нарочен закон. Тоест съдебната карта е въпрос не само на правосъдието, а на глобалната политика, на разпределението на ресурсите, на бъдещето на регионите, на географски, социални, психологически и политически фактори. В този процес трябва да участва не само съдебната власт, а трябва да участва законодателната власт и изпълнителната власт. Министерството на финансите трябва да участва, защото ще е необходим един огромен първоначален ресурс, който след не много време ще се изплати. Трябва да участва и Министерството на вътрешните работи, и Министерството на регионалното развитие и благоустройството, трябва да участва и местната власт. Подходът трябва да бъде коренно различен, а нивото трябва да бъде държавно с участието на трите власти и местната власт.
По отношение на предварителното производство и наблюдението. В ЗСВ има един-единствен само текст, който казва – главният прокурор издава инструкции за наблюдение и за информация относно движението на преписките на предварителното производство. Защо инструкции? Тази дейност трябва да се регламентира в закона, и не само в този закон, а и в ЗМВР. Няма да има реална промяна в прокуратурата, ако за обществото не е ясно и не може да упражни макар и минимален контрол относно това как се образуват, защо не се образуват, тоест отказите също, движението на делата, спирането, възобновяването, причините и още много показатели мога да изредя. Това не може и не трябва да бъде въпрос на инструкция. Това е законодателна материя. Това е наблюдение и контрол върху една голяма част от досъдебното производство. Това също не ми харесва в Закона за съдебната власт.
И понеже няма време, директно – какво според мен трябва да се направи на конституционно ниво? Ама не разсъждавам кое е за Велико народно събрание, кое е за Обикновено народно събрание, само ще маркирам. Казвам Ви какво на мен ми харесва. На мен ми харесва извънсъдебната квота да бъде сведена до 6 души, 6, максимум 7 от 11. По 3-ма, да речем, за прокурорската и за съдийската колегия.
Второ, да бъде възприет представителният принцип. Изобщо бягам от принципа парламентът да избира извънсъдебна квота. Този принцип е порочен, даде много лоши резултати и трябва да се отиде на представителен принцип. Двама от извънсъдебната квота от Комисията по правни въпроси, тоест от Народното събрание, двама представители на президента и двама представители на министъра на правосъдието. Толкова. Тежестта, гръбнакът, опората на работата в колегиите ще я носи професионалната квота, а останалите са корективът – онова, което пречи на системата да се самозатвори.
Трето. Намаляване продължителността на мандатите, колеги. За това вероятно решение №3 ще пречи, но това е друга тема, друга дискусия, ще разсъждаваме и по този въпрос. Продължавам да настоявам за съкращаване на мандатите. Защо? Защото 7 години са много. Всички останали 5, тук – 7. Да не Ви обяснявам защо беше възприето това от Великото Народно събрание. Естествено, за да се брани независимостта на съдебната система. Но вече сме в друго време. Максимум 5 за големите и 2 и половина години – 3 за членовете. Защо? Защото чета сега едно интервю на министър Захариева и вопъла – дайте качествени хора във Висшия съдебен съвет, професионалисти да се кандидатират. Ами, няма да се кандидатират, ако 5 години ги откъснете от естественото им развитие. Ще се кандидатират тези, които са пред пенсия. Две години и половина, до три – това е. Иначе ще имаме кандидати, няма да имаме цвета на рицарството, хайде, така да го кажем, така е.
Четвърто. Възможност съдилищата да сезират Конституционния съд. Ние даваме право адвокатския съвет да го сезира и това е правилно, но не дадохме право на съдилищата да сезират Конституционния съд, като почти цяла Европа го е възприела.
Пето. Възприемане на индивидуалната конституционна жалба. Аз съм за приемане на индивидуалната жалба. Не приемам прагматичните доводи, че Конституционният съд щял да се задръсти от работа. На друго място съм предложил щадяща формула за възприемане на индивидуалната жалба, която мисля, ако се приложи, Конституционният съд няма да е непомерно натоварен.
Шесто. Отпадане на стопанската функция на ВСС. Колеги, кой я сложи там? Защо ВСС го карате да се занимава с имоти и със стопанисване на имоти, да прави обществени поръчки? Ама това негова работа ли е? Това традиционно за българското правосъдие е функция на изпълнителната власт. Изпълнителната власт трябва да осигурява условията за функциониране на съдебната власт. Сега ние приписваме на Висшия съдебен съвет функции, които са типични за министъра на правосъдието и традиционно така е било в България.
Това според мен трябва да се махне, да се отнеме от правомощията.
И на законово ниво, с няколко думи вече говорих за съдебната карта. Съдебната карта не може по този начин да се направи и само ще имаме безплодни усилия. Трябва друг подход, друг подход за номиниране на извънсъдебната квота, вече говорих, за картата и в това, което пак споменах, в ЗСВ и ЗМВР – правила и контрол на досъдебното производство, преписки и целия този процес, който се осъществява в тази важна част от наказателното производство.
Крайният извод – началото на съдебната реформа се състоя и на конституционно, и на законово ниво. Поне 80% от това начало за мен е успешно, и това не е никак малко.
Опозицията срещу реформата продължава, затова трябва да продължат усилията за нейното продължаване.
Благодаря Ви за вниманието.
