Една четвърт от заседателите са над 61 години още преди възрастовата граница да бъде вдигната от 65 на 68 г.

Наскоро стана известно, че Светла Петкова, един от най-фамозните членове в сегашния състав на Висшия съдебен съвет (ВСС) с изтичащ мандат, е била одобрена за съдебен заседател в Софийския градски съд. Новината не е скандална, а по-скоро любопитна.

Решението на Петкова да стане заседател е оригинален прецедент в българската съдебна история – едва ли има друг случай, в който върховен съдия да става съдебен заседател. Вероятно това решение е свързано и с факта, че през 2016 г. Петкова навърши пенсионна възраст. Поради това за нея не са валидни притесненията на някои от сегашните ѝ колеги от съвета как и къде ще продължат кариерата си след изтичане на мандата на кадровия орган на съдебната власт през октомври, а ролята ѝ на съдебен заседател е възможност да продължи връзката си със съдебната система. На пръв поглед подобно решение може и да е похвално, дори съдържа и известен романтизъм. Само че този случай за пореден път поставя въпроса за реалния смисъл и роля на съдебните заседатели в българското правораздаване.

Заседателите като лек срещу "свръхпрофесионализацията" на магистратите 
По своя дух институтът на съдебните заседатели в България не се отличава много от класическия континентален правен модел. Заседателите имат еднакви права със съдиите. Това означава, че те имат равен глас с тях както по процедурните въпроси, така и по въпросите за вината и решаването на наказанието. Участието на съдебните заседатели е задължително при всички тежки наказателни дела на първа инстанция, като заседателите винаги са повече от професионалните съдии в състава. На практика в предвидените случаи не е възможно да бъде произнесена каквато и да е присъда без участието и съгласието на съдебните заседатели.

Законодателят в България е отредил толкова важна роля на заседателите в първоинстанционното наказателно производство, защото е оценил опасността, която може да произлезе от свръхпрофесионализацията на магистратите. Някогашните български управници са сметнали, че участието на граждани-заседатели с права, равни на професионалните съдии, е изключително важно, тъй като техният различен житейски и професионален опит ще бъде в помощ както на магистратите, така и на страните по делото. Само че това е било отдавна – много преди съвременното изкривяване на понятията право и морал и много преди днешната ни политическа класа да обезсмисли думата "законотворец" с тоталната си липсата на концепция за развитие на обществените отношения, следствие от хроничния и токсичен законодателен лобизъм.

Неуспешна реформа
В този ред на мисли като не особено успешен може да бъде оценен първият опит за реформа на института на съдебните заседатели в най-новата ни история, направен чрез промените в Закона за съдебната власт (ЗСВ) през лятото на 2016 г. Изтеклата почти една година оттогава не показва никакви индикации за подобрение в института на заседателите. В процеса на обсъждане на предложените законодателни промени през миналата година фондация "Български институт за правни инициативи" (БИПИ) неколкократно определи четирите посоки, в които трябва да бъде реформиран институтът на съдебните заседатели, за да има някакъв смисъл от неговото съществуване въобще: институтът да се отвори максимално за всички граждани; заседателите да получават достойна отплата за времето, което ще отделят за участието си в дела; да бъде понижена средната възраст на заседателите; да се премахне ситуацията на тяхната "професионализация". Вместо обаче да вземе предвид препоръките на БИПИ, направени въз основа на детайлно сравнително-правно изследване, първо по рода си социологическо проучване, финансов анализ и обширни дискусии с магистрати и общински власти в цялата страна, парламентът, притиснат от краткото време, оставащо до лятната му ваканция, прие недообмислени промени в Закона за съдебната власт. Тези промени, вместо да влеят така нужната свежа кръв в института на съдебните заседатели, затвърдиха неговото проформа съществуване.


Излишно бе формализирано участието на общинските съвети в процедурата за подбор на заседателите. Вместо институтът да бъде отворен за всеки, който отговаря на законовите изисквания и има желание да осъществява този граждански дълг, въведени бяха напълно излишните и абсурдни за провеждане в големите градове изслушвания на кандидатите. Процедурата беше допълнително усложнена и чрез въвеждането на безсмислени административни изисквания към кандидатите като подробна автобиография, мотивационно писмо и нотариално заверено копие от диплома за образование. Действително заплащането на съдебните заседатели бе повишено, но не достатъчно, за да даде стимул за млади и професионално активни хора да поемат отговорността да станат съдебни заседатели. Нещо повече - законодателят, вместо да помисли как да направи института по-атрактивен за по-младите, увеличи горната допустима възраст на заседателите от 65 на 68 години. Не на последно място, с промените от 2016 г. не беше категорично решен и проблемът с "професионализацията", т.е. превръщането на заседателите от случайни граждани, които участват в дела по-скоро като изключение, в квазипрофесионалисти, които едва ли не всеки ден са в съда. От това също обществото няма никаква полза. В този ред на мисли случаят със Светла Петкова може да отвори вратите на една нова тенденция, при която пенсионирани магистрати, било от любов към работата си, било от други романтични подбуди, да решат да попълнят заседателските списъци. Не подменя ли това обаче целия смисъл от съществуването на института на заседателите? Достатъчно различен ли е погледът, който могат да дадат към делата заседатели, които са пенсионирани съдии, адвокати или юрисконсулти, и не ли по-добре вместо това мястото им да бъде заето от педагози, психолози, инженери, лекари, строителни работници, шлосери, монтьори и др.?

Формално присъствие и застаряващ състав
Социологическото изследване, направено по поръчка на БИПИ, показа, че към 2016 г. над 35% от действащите заседатели карат своя втори или трети мандат. Същото изследване показа, че ¼ от заседателите са на възраст над 61 години. И това, преди в закона да бъде променена горната възрастова граница от 65 на 68 години. За да бъдат разбрани правилно тези цифри, е важно да се знае, че не повече от 1/3 от гражданите, вписани като заседатели към даден съд, са активни и участват в дела; това са главно тези, които карат втори или трети мандат, както и пенсионерите.
Продължава да стои въпросът имаме ли наистина нужда от института на съдебните заседатели, след като гражданското участие в наказателния процес, съществуващ още от създаването на Третата българска държава, днес от ден на ден става все по-формално. За съжаление въпреки опита чрез законодателни изменения тази тенденция да бъде спряна заседателите днес не са нещо повече от парадна украса на наказателния процес. Граждани, с чието присъствие всички – адвокати, съдии, прокурори, подсъдими, са свикнали, но които реално нямат никакво значение за изхода на делата, за съдбата на страните и за увеличаването на доверието на обществото в съдебната система. И може би верни ще се окажат думите на един днешен конституционен съдия, който в дискусиите, организирани от БИПИ, заяви: "Ако искате да направите съдебните заседатели работещи – или им дайте повече пари, или направете участието на всеки гражданин, избран на случаен принцип, задължително." 

Като илюстрация на казаното дотук в карето може да прочетете интервю на действащ съдебен заседател, направено от БИПИ в контекста на работата по тази тема.

Действащ заседател:
В съда битува схващането, че съдебният заседател трябва да е стар или безработен

С какви очаквания станахте съдебен заседател?
Когато кандидатствах за съдебен заседател и станах такъв, очаквах, че ще мога да направя нещо полезно, че ще мога да допринеса по някакъв начин за вземането на справедливи и правилни решения. Очаквах, че с присъствието си ще мога да осигуря при разглеждането на делата гледната точка на страничен човек, на обикновен гражданин, което да е от полза за тях. Очаквах, че ще има някакъв смисъл от времето и усилията, които влагам аз, и от парите, които държавата ми плаща.

Тези очаквания за мое съжаление не се оправдаха. В съда, за който ме избраха за съдебен заседател, битува схващането, че за да станеш съдебен заседател, трябва да си или стар и съответно – пенсиониран, или безработен. В началото ми се случваше често различни хора (съдии, други заседатели) да изразяват учудване от първото (младата ми възраст) и да ме питат с недоумение за второто (т.е. за това, че работя). От тези стереотипи следва нещо друго: от заседателите, в това число и от мен, се очаква по природа да сме пасивни; ако не сме, нямаме друг шанс, освен да станем такива. И наистина, повечето съдебни заседатели се държат по начин, който да убеди съдиите, че ние сме пасивни. А съдиите от своя страна се държат с нас в отговор на това очакване.

Какво мислите за организацията на съда по отношение на работата на съдебните заседатели?
Извън чисто битовите проблеми, най-големият от които за мен е липсата на място, където да се запозная с делата предварително, нещата са така организирани, че моето участие сякаш няма абсолютно никакво значение за наказателното производство. Случвало се е да съм се запознал с делото и да отида на заседание с очакване, че ще взема участие, че ще бъде потърсено мнението ми при решаване на възникналите въпроси, че ще мога да кажа какво мисля, но не става така. Случвало ми се е и обратното – да отида на заседание, без да съм виждал делото, и това отново не е имало никакво значение. И в един момент започнах да си задавам въпроса какъв смисъл има тогава. Защо въобще да си губя времето да чета делата и т.н., като от това полза няма.

А страните по делото – те имат ли полза? Като граждани чувстват ли се представени?
Не зная дали подсъдимите имат полза и дали се чувстват представени. Според мен всички ние като съдебни заседатели се проваляме в ролята си да сме представители на нашите съграждани в съдебната зала.

Отделно, чувал съм мнения на съдии, които се изказват доста остро и осъдително спрямо заседателите, които "блеели" по време на заседание, пасивни били, не правели нищо, не задават въпроси. Но се питам колко от съдиите въобще са попитали съдебен заседател какво мисли по даден въпрос. Чета по форумите гневни мнения на лица, представящи се за адвокати, които твърдят, че през живота си не са видели особено мнение или активно поведение на заседател. И питам – какво се предполага, че трябва да направя аз, когато съдията, след като вземе становищата на страните по даден въпрос, автоматично пристъпи към диктуване на съответното определение. Той вече е взел своето решение и в момента го обявява пред присъстващите. Как се очаква да постъпя аз? Да го прекъсна? Да наруша реда в заседанието, който се следи именно от председателя на състава?

Това ли са основните проблеми при работата ви със съдиите?
Най-големият проблем при работата ми със съдиите е, че част от тях тотално неглижират съдебните заседатели, седящи от двете им страни. Подчертавам, че става въпрос за част от съдиите, тъй като има и малцина, с които съм работил и които осигуряват пълноценно участие на съдебните заседатели при разглеждане на делото. Прави ми впечатление, че тези съдии, които действително имат нужда от страничен, човешки поглед върху нещата, не го допускат, а тези, които го допускат, просто нямат нужда от такъв, защото и сами са достатъчно търпеливи, обективни и човечни.

Какъв тогава е смисълът от съдебните заседатели?
Според мен няма никакъв смисъл. Досега не ми се е случвало да съм на различно мнение от съдията при приключване на дело с присъда. А като се замисля, присъдата май е единственият сигурен случай, в който като съдебен заседател участвам в решаването на делото. Отстрани това единодушие може и да изглежда като пасивност. Но и сам съдия може да решава дела като тези, по които участвам аз.

Във всички останали случаи – споразумения, определяне на общо наказание, въпроси по хода на делото и др. – не виждам с какво един съдебен заседател може да бъде полезен. Вероятно и съдиите не виждат с какво можем да допринесем и затова не ни питат нищо.

Може би някакъв смисъл от съдебни заседатели има по дела за престъпления срещу личността (убийства, телесни повреди) и за престъпления, извършени от непълнолетни, по които да участват специалисти – педагози или психолози.